Персийски дневник

И>лияна Б>ожова

Иран е загадъчна и многолика страна, а в последните няколко месеца - и особено затворена. Специално за "Капитал", една студентка по иранистика от Софийския университет, която бе на специализация там месец след протестите, описа част от особеностите, с които се сблъска в страната на аятоласите, строгите нрави и поезията.
Случайни срещи

След като ни осведомяват, че самолетът ни за Техеран е кацнал аварийно в Москва и ще закъснее с близо 4 часа, се нареждаме на опашката последни и разбирам, че сме единствените не-иранки на полета. Усещам любопитните погледи на иранците докато около 40-годишен мъж започва да ни разпитва по какъв повод пътуваме за Техеран. Явно не много европейци избират тази дестинация без конкретна причина. Господинът, който се оказва инженер, веднага ни предлага да ни настани някъде след като пристигнем, ако нямаме резервирана стая в хотел. На едно листче ни написва името, телефонния номер и професията си. Също така иска да се убеди, че си носим необходимото облекло.

Даването на телефон веднага след запознанството е честа иранска практика. Например, докато пазаруваме в един ирански магазин, споделям с продавачката, че лично бих останала в страната много повече от месец, ако има начин. Тя се навежда към мен и ми предлага услугите на нейния колега с думите "има начин, омъжи се". Оказва се, че се шегува само донякъде - човекът не закъснява да ми даде телефона си.

Всъщност, има солидна причина такива мимолетни срещи да са толкова важни тук. Нито една възможност не трябва да се изпуска, предвид нормите за морално поведение между половете в Иран. В еднo патриархално общество като това, родителите уреждат брака на децата си, а едно почтено момиче не само не може да флиртува, но дори и да разговаря с непознати мъже. Последното се счита за истинско безочие. Което ме хвърля донякъде в удивление. Как се запознават и женят хората тук? Определено не вярвам всички да са братовчеди

Един от отговорите ми дава 50-годишният преводач от арабски на фарси в хотела, в който сме отседнали. Той не закъснява с предложението си - без да отчита факта, че между нас има около тридесет години разлика, мъжът заявява в прав текст, че иска да се ожени в България и ни моли, ако намерим някое подходящо момиче (каквото и да означава това), да се свържем с него. Колко точно сериозен е, разбирам след като вече съм отдавна вкъщи, когато за мое голямо учудване, получавам обаждане от непознат телефон. Оказва се същият господин, който не ме е забравил.



Религия

Днес е Ниме шабан, рожденият ден на Имам Махди (дванадесетия шиитски имам), отдавна чакан ден, за който навсякъде из Техеран има налепени плакати. Един от най-големите празници за шиитските мюсюлмани загатва за разликата между шиитите (15% от мюсюлманите в света) и сунитите. Дванадесетният шиизъм е официална религия на Ислямска република Иран и се базира на вярата в четиринадесет непогрешими водачи на ислямската общност - Пророкът, дъщеря му Фатима Захре и дванайсетте имама, които при сунитите не са на особена почит.

По време на святия ден по улиците са разположени специални шатри, под които са наредени големи варели, пълни с лимонада, която се раздава на хората в минаващите коли. На въпроса ми дали има специален начин за честването, 28-годишният О. отговаря отрицателно. Явно хората просто излизат по улиците и става доста пренаселено. „Не е като преди 15 години, когато наистина се усещаше празничната атмосфера, казва О. и добавя - и няма как да е, наистина религиозните хора са само около 10% от населението." В Техеран ли, питам. "В Техеран и в Иран като цяло. Тенденцията от началото на ислямската революция се е обърнала. Ако в началото на 80-те години над 90% от населението на Иран е било много религиозно, то сега е обратното. И ми се струва нормално, все пак огромна част от младите са доста по-умерени и западно настроени."

В разговор с Ш., който работи в студентските общежития, обаче разбирам, че нещата не са еднозначни. "Тук нямаме особени свободи, но за мен това е от второстепенно значение, защото повечето от ограниченията се дължат на самата ни религия. А за мен вярата в Бог е най-важното нещо!", заявява той категорично. После ме пита: "Ти си християнка, нали? В твоята страна как отдавате почит на Бог? Молите ли се като нас?" Настъпва колебание какво да кажа, понеже съм предупредена, че в Иран не се гледа с добро око, ако някой каже, че не е вярващ. "Някои хора се молят и ходят всяка седмица на църква, но като цяло не е като при вас", постигам компромисно решение. Шиитите се молят по три пъти на ден, а това е недостижимо постижение дори за силно вярващи българи.

Отговорът на Ш. внася яснота по иранската гледна точка. "Аз смятам, че всички религии са достойни и трябва да бъдат уважавани. Важното е да има религия. Ние не приемаме хората, които нямат религия."



Протестите

10 часа вечерта е. Пиша съчинение в библиотеката на общежитието, когато за поредна вечер чувам отвън виковете Аллах Акбар (Господ е велик – част от скандиранията, които ехтяха по покривите на Техеран в дните на протести след изборите). Вече знам, че това, с което всички свързват Иран тези дни - протестите, не са особено популярна тема за разговор. Този път обаче заговарям С., който е докторант по мениджмънт. "Чуваш ли това?", питам го. "Защо го викат, знаеш ли?" Той се колебае: "Знам, но не мога да ти кажа." Добре.

Малко по-късно явно размисля. "Свързано е с изборите преди два месеца. Чула си, нали? Хората мислят, че са излъгани и гласът им е бил напразен. Затова молят Аллах да въздаде справедливост." После С. примопмня как преди 30 години имам Хомейни обединява народа около себе си именно с този възглас. С него сегашните протестиращи искат да покажат, че не са против ислямската република, а против беззаконието.

Въпреки мълчанието, следи от протестите могат да се видят навсякъде. Разпоредителката в музея ми прави забележка да не излизам сама по улиците със зеленото манто, с което съм облечена. Зеленото е цветът на президентската кампания на Мир Хосейн Мосави, човекът който напълни улиците на Техеран с демонстранти. Тя ме предупреждава, че все още положението около наскорошното встъпване в длъжност на новоизбрания президент Махмуд Ахмадинежад е сложно и че по-добре да не се набивам на очи дори и да е неволно.

На пазара на Техеран пък ни пресреща около 25 годишен мъж с фланелка, на която пише някакъв комунистически лозунг на руски и с лепенка на носа. На перфектен английски с британски акцент ни пита дали искаме да видим най-старата част от базара - ебадате Емам Заде. Моята спътничка Синам, която е докторантка в САЩ, го пита откъде знае толкова добре английски. „Имам много приятели от Шотландия”. После го питаме за лепенката на носа – останка от протестите, в които очевидно е участвал.

За щастие има един тип хора, с които винаги можеш да обсъдиш всяка тема, независимо колко парлива – таксиметровите шофьори. „Най-недоволни от сегашното положение са младите, защото искат свобода, за да могат да живеят като всички останали млади хора," казва шофьор на такси, когото питам, докато се возим. “Не успяха на протестите, защото нямаха водач и не бяха достатъчно добре организирани“, констатира той.



За чужденците, иранците и поезията

Сядаме в софрехане (традиционно кафене, в което се сяда по турски на нещо като големи легла, с наредени възглавници по краищата). Иранец, който любопитно ни наблюдава от съседната маса, накрая се престрашава и ни заговаря. Каним го на нашата маса и започваме разговор. Сервитьорът обаче тихо му казва да се премести. Мъжът отказва под предлог, че уж сме приятели и се познаваме отпреди. Сервитьорът му носи чай, който не е поръчвал, поставя му го на съседното софре и този път заплашително му казва веднага да се премести. След няколко опита се отказва. Нашият нов познат ни обяснява причината за тази настойчивост - в Иран не е прието иранци и чужденци да седят на една маса.

А внимание към чужденците има навсякъде. При посещение в Народната библиотека почестите към нас като международни студенти са като към специални гости, взимат ни интервюта и ни снимат за иранско младежко списание. Причината за този необичаен интерес е, че в Иран туристите, които идват на почивка са сравнително малко (2.5 млн. души до средата на 2008 г.) на фона на 70-милионното население на страната и на 15-милонната столица Техеран.

Току-що пристигнали в Шираз (градът на поетите, в Югозападен Иран) се запътваме към Арамгахе Хафез (гробницата на един от най-великите ирански поети Хафез). Моята колежка от България се приближава и ми прошепва: „Някой ни следи, ей този мъж, за четвърти път го виждам”. Хващаме маршрутка на излизане, а той ни маха отвън, очевидно без да се притеснява, че сме го разпознали. Тогава унгарката с нас, която е била в Иран и преди ни успокоява: „Винаги има някой, който следи чужденците. Просто трябва да знаят къде са и какво правят през цялото време, но това трябва само да ни кара да се чувстваме по-спокойни”.

Не толкова спокойни сме обаче в 12 вечерта, когато си пробиваме път между навалицата на пазара, който работи до късно поради непоносимите дневни жеги. Чувам зад себе си двете ми спътнички да коментират притеснено: „Само още веднъж да мине покрай мен ще го ударя”. Става дума за някакъв мъж, който се е долепил плътно до нас и не можем да направим и крачка, без да усещаме присъствието му. С., която е италианка, казва: „Вървете по-бързо, по-бързо”, но в това няма смисъл в блъсканицата. „По-добре рязко спрете до някоя сергия”, предлагам. Той ни подминава.

Подканям да се върнем до полицейската кола, която съм видяла малко по-назад, но се сещаме, че в този час е направо немислимо за три млади момичета да са навън без придружител. "Иначе няма да ви уважават", е казал малко по-рано отговорникът на групата ни, когато ни предупреждава да се обличаме добре и да не закъсняваме вечер. В това време мъжът се приближава към нас, смеейки се и явно иска да ни каже нещо. А. се разкрещява на фарси: „Махай, се ще викнем полиция”. Той все пак се отдръпва на разстояние, но ни следи до хотела.

Иран обаче ме изненадва до последно. На митницата граничният полицай, разбирайки че съм студентка по персийски език, ми казва „рецитирай ми стихотворение”. Въпреки че това не е типичната реплика, която очаквате да чуете от паспортно гише, аз чинно изпълнявам пред смаяна опашка чужденци, чакащи за проверка на паспортите. Всъщност, не ми е проблем. Припомням си старото твърдение, че „най-изящното изкуство на Персия, живеещо в сърцето на всеки иранец, е поезията”. А аз, в крайна сметка, търся път към сърцето на Иран.

К>а>п>и>т>а>л